В началото на проповедническата си дейност изпаднах в незавидно положение. Не бях преобразен и не знаех как да се преобразя. Не бях спасен и не знаех как да бъда спасен. За всеки човек, който не е преобразен и не е спасен, евангелската дейност е възможно най-неудобното занятие на този свят!
Дойде лято. Време за лагерно събрание. Като нов служител едно от задълженията ми бе да помагам в разпъването на палатки. Определените за целта проповедници издигнаха първия ред палатки, така че да имат отправна точка за подравняване на следващите. Всички се умориха. Не бяхме свикнали с такава работа. Докато почивахме между палатките, започнаха разговори по различни богословски въпроси. Разисквахме къде ще бъде армагедонската битка и дали ангелските крила имат пера (шегувам се, разбира се). Видях, че имам удобен случай.
Отидох при един възрастен пастор и го попитах: "Какво би казал на някой, който те попита как да бъде спасен" (формулировката на въпроса изглеждаше съвсем безобидна).
Отговори ми: "Казвам му да се покае."
"А ако попита как да се покае."
"Покаянието е съжаление за греховете и отвръщане от тях."
"Добре, как изоставяш греховете?"
"Просто се покайваш!"
"Чакай малко. Искаш да ми кажеш, че единственият начин да изоставиш греховете е да изоставиш греховете, а единственият начин да се покаеш е да се покаеш?"
Точно така", отговори той с лъчезарен поглед, очевидно доволен от ясното ми разбиране на проблема.
Класическата дефиниция за покаяние се намира на с. 23 от "Пътят към Христа": "Покаянието включва скръб за греха и отвръщане от него." Истината, която бях пропуснал, е, че покаянието е дар. То не е нещо, което постигаме, а което получаваме. Тук е цялата разлика.
В Деяния 5:31 се казва, че покаянието е дар от Бога. В "Избрани вести" е записано: "Покаянието, подобно на прощението, е дар на Бога чрез Христос." Следователно всяко покаяние, което се опитваме сами да изработим, всяко покаяние, породено от самите нас, няма да бъде истинско. Възможно е да съжаляваме за последиците от злите си дела. Възможно е да съжаляваме за последиците от греховния си живот. Но ако не получим покаяние като дар от Бога, няма да можем да отидем по-далеч.
Скръбта за греха, скръбта за живота на отделяне от Бога може да дойде единствено чрез самия Бог. Не сме в състояние истински да съжаляваме. Истинската скръб за греха е дар.
Изоставянето на греха също е дар. Не се отвръщаме от греха, за да се покаем. За покаяние отиваме при Исус, за да се покаем! В Римл. 2:4 се казва, че Божията благост ни води до покаяние. Най-добре осъзнаваме злината на греха, когато най-пълно осъзнаем любовта на Исус. Изучавайки Исусовия живот и размисляйки за Неговата жертва за нас, сърцата ни се съкрушават и ние преживяваме истинско покаяние. Грехът престава да бъде привлекателен. Когато сърцата ни се променят, действията ни също се променят и ние получаваме дара на покаянието - покаяние, от което няма да се срамуваме. Нашият дял е да отидем при Исус.