Карали ли сте някога с повече от 55 мили в час? Случвало ли ви се е да ви спрат и да ви глобят? Съжалявали ли сте за това? За какво сте съжалявали? За това, че са ви хванали, или за бързото каране?
Искали ли са някога от вас да се извините? Всички сме наблюдавали някое дете, което е извършило лоша постъпка, но ни най-малко не съжалява за нея. Родителите идват и казват: "А сега се извини."
Детето навежда глава, поклаща крака и изглежда ужасно смутено. Накрая произнася едно "извинявай" и родителят смята въпроса за приключен. Наистина ли детето съжалява? Да, съжалява за това, че е трябвало да се извини!
В Библията се говори за два вида скръб. "Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние, но светската скръб докарва смърт" (2Кор. 7:10). Значи има благочестива скръб и светска скръб. Първата е въпрос на взаимоотношения, втората се ограничава само с поведението. Първата променя живота ви, втората променя само действията ви, и то временно. Първата е жизнено необходима, втората не струва пукната пара.
Юда бе завладян от светска скръб. Съжаляваше, че е хванат. Изчака до последния момент, за да види дали наистина се е провалил. И когато накрая стана очевидно, че Исус няма да се освободи, а свещениците и управниците ще Го осъдят, Юда стигна до разкаяние. В Матей 27:3 е записано, че Юда се разкая.
Типично за светската скръб е, че човекът чака, докато го заловят с кръв по ръцете. Едно е да се покаеш, след като са доказали, че си виновен, съвсем различно е да се покаеш, преди още да са те обвинили.
Каин е друг библейски пример за светска скръб. Той също чакал до последния момент и дори тогава се опитал да надхитри Бога. "Брат? Какъв брат? А да, Авел. Искаш да кажеш, че съм длъжен да се грижа за него?"
От друга страна, благочестивата скръб е съвсем различна по характер. Тя е съжаление за това, че сме наранили някого, когото обичаме. "Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха" ("Животът на Исус").
Така стигаме и до още една причина, поради която покаянието трябва да дойде като резултат от отиването при Христос. Не можем да скърбим, че сме наранили някой, когото обичаме, ако всъщност не го обичаме. Спомнете си, когато сте били малки, и сте направили нещо лошо на онова ужасно съседско хлапе. После е трябвало е да се извините и да кажете, че съжалявате.
Израствайки, ние научаваме (надявам се) какво означава любов към хората и любезността ни започва да се проявява извън кръга от най-близки приятели. И все пак, вярно е, че колкото повече обичате някого, толкова повече ви боли, ако го нараните.
Когато опознаем Исус и се доверяваме на любовта Му към нас, ще открием, че съжаляваме истински, ако Му причиним скръб. Това е покаянието, т.е. благочестивата скръб, "която не причинява разкаяние".