През 1842 година един мулат, Уйлям Елис Фой, получил в Бостън, щата Масачузетс две видения в разстояние на няколко седмици. Първото (на 18 януари) траело два часа и половина, а второто (на 4 февруари) – невероятните дванадесет часа и половина! Физически това подобно на транс състояние на видение приличало на описаното в Даниил 10 глава – и той като Даниил не дишал, макар че сърцето му продължавало да функционира нормално, по време на виденията. (Виж специално Даниил 10:17) Уйлям Фой обаче не последвал активно призванието си за пророческа служба.
През лятото на 1844 година Бог призовал друг човек – Хейзън Фос, който след известно отлагане също не приел. Затова през декември 1844 година Господ се обърнал към “най-слабия от слабите” – но тази история остава да бъде разказана в следващата глава (1).
ПРОРОК. Каква представа извиква тази дума в ума на човек, който познава онези “по-широки от живота” фигури от Свещеното писание. Почти инстинктивно си представяме самотна фигура, може би като Илия в Стария завет, застанал сам в защита на народа. Илия бе предизвикал повече от 400 свещеници на Ваал и бе призовал да падне огън от небето – тъй гладен, че изпояде не само неговата жертва, но също и водата, с която бе напоена както и камъните на олтара, който я поддържаше (3 Царе 18 гл.).
Или пък може би чуваме далечното ехо от “гласа на едного, викащ в пустинята: Пригответе пътя Господен” (Матей 3:3 срв. с Исая 40:3), излязъл от устните на аскетичния и строг Йоан Кръстител. Облечен в наметало от камилски кожи, Йоан не беше човек, който си угажда. Диетата му се състоеше главно от шушулките на разпространена в Средния изток акация и от див мед от пустинята (Матей 3:4; Марко 1:6).
Наистина е абсолютно невъзможно да мислим за Библията изобщо, без да помислим и за почти 40-те автора на нейните 66 книги. Ние популярно ги наричаме “пророци” – “святи Божии мъже [които] са говорели, движени от Светия Дух” (2 Петрово 1:21). И всичко това започнало с един човек на име Енох. Само седем поколения след Адам, Енох е първият записан пророк в човешката история (Юда 14).
Пророците от Енох до Мойсей предавали вестите си устно. Мойсей пръв в историческото пророчество употребява писаното слово, за да сподели пророческите си съобщения.
След това “литературния” клон на потока от пророчества се разделя още на два. От една страна били онези автори, чиито писания са запазени в Свещеното писание, а от друга страна били пророците, чиито писания не са представени в Библията. Тези пророци (или гледачи, както били наричани в началото), чиито писания НЕ БИЛИ включени в Библията – Гад, Натан, Семая, Идо и Илия – били също тъй боговдъхновени, както и техните библейски колеги. Но трудовете им не били запазени за потомството.
По времето на Исус изучаващите Стария завет го разделяли на три части: законът (писанията на Мойсей), пророците и свещените писания.
Бог, Който е “Бог, Който не гледа на лице” (Деян. 10:34), нито на мъжки или женски пол даваше в библейските времена пророчества като дарба и на жени, както и на мъже. В Стария завет четем за Мариам (сестрата на Мойсей), Девора и Олта. В Новия завет – Анна и четирите дъщери на един евангелист наречен Филип.
Днес обикновено свързваме службата на “пророк” с предсказването на бъдещи събития, но в библейските времена пророкът вземал участие в широк спектър от духовни дейности. Пророците имали много функции. Първо, те говорили от името на Бога. Второ, разкривали Божиите намерения. Трето, подкрепяли и ръководели управниците. Четвърто, насърчавали хората към верност. Пето, протестирали срещу злините. Шесто, ръководели различни дейности. Седмо, поучавали. Осмо, служели като консултанти и съветници във всяка фаза на индивидуалната и националната дейност. Девето, давали предупреждения. Десето, укорявали греха. Единадесето, обявявали Божиите присъди. Дванадесето, понякога извършвали чудеса. Тринадесето, проповядвали. Нещо повече, тяхната служба не се ограничавала само до еврейската нация! Бог използвал някои пророци, за да спечели и езическите народи.
Сякаш понятията “пророци” и “библейски времена” вървят заедно много удобно. Но някои християни се чувстват съвсем неудобно, когато се разисква пророческата дарба след настъпването на Новия завет. В Стария и Новия завет има обаче доказателства, както преки, така и косвени, че функцията на Светия Дух като Вдъхновител на човеци пророци не престава и след като веднъж “канонът”, т.е. книгите, съставляващи нашата Библия като цяло, е бил определен.
Исус Христос обеща ПРИСЪСТВИЕТО на Духа вътре в християнската църква до края на времето. Той каза, че една от специалните служби на Духа ще бъде да поучава на Божията истина (виж Йоан 14:15-17,26). Във връзка със знаменията за Неговото скорошно идване Исус ясно предупреди срещу ФАЛШИВИ пророци (Матей 7:15; 24:11,24). Ако в края на времето няма да възникват никакви пророци, Исус трябваше просто да каже: “Пазете се от пророци”. Вмъкването на прилагателното “фалшиви” предполага, че и двата вида пророци ще съществуват съвместно преди второто Му идване.
Доктрината на Павел за “духовните дарби” ни дава едно от най-поразителните доказателства в полза на пророческата дейност след новозаветните времена. Той ясно говори за пророчеството като за една от дарбите на Светия Дух (Ефес. 4 гл., 1 Кор. 12 гл. и Римл. 12 гл.). Всъщност по ранг пророчеството е втората по значение дарба, отстъпваща само на апостолството. Новият завет употребява взаимозаменяемо три термина за същото понятие: “дарбата на пророчество” (1 Кор. 13:2), “свидетелството на Исус (свидетелството Исусово)” и “духът на пророчеството” (Откр. 19:10). Всичките се отнасят до Божествената дарба на свръхестествени откровения и видения (2). Контекстът на различните Павлови изказвания за тези дарби на Духа – включително и за пророчеството, изяснява, че всички тези различни служби ще съществуват в църквата до края на времето. Всички тези дарби ще изпълняват функцията си, докато църквата се приготви за Христовото завръщане (виж Ефес. 4:12-15). Павел не прави дори намек, че някоя дарба – още най-малко пророчеството, ще отпадне, докато всичките останали ще продължават.
